Да се разведем ли с партньор, с когото вече не се обичаме, даже вече не гледаме в една посока, но пък се чувстваме сигурни или по-скоро осигурени? И дали това вече е начинът, по който трябва да разглеждаме транс-атлантическите отношения, а не както в 20-ти век беше все още модерно - Европа да бъде в ролята на родителя, а САЩ на детето, което вече е поело по своя път? Тези мисли нахлуха в главата ми, докато слушах дискусията по повод публикацията на Ник Уитни и Джереми Шапиро от Европейския съвет за външна политика, озаглавена "Към една постамериканска Европа: Одит на отношенията между ЕС и САЩ".
Впрочем, дискусията, колкото и да беше сериозна и много навременна, постоянно теглеше към брачни асоциации. Пръв такова сравнение направи Ник Уитни, като обясни, че един от основните проблеми между ЕС и САЩ е много подобен на семейните проблеми, когато партньорите охладняват помежду си. Според него, Европа сякаш не е разбрала, че с всяко свое действие или бездействие постоянно предизвиква американското разочарование, а Америка отдавна вече не иска да е патрон на Европа, а партньор, който "в добро и зло" да бъде винаги до нея. повече на euinside.eu
